Сън: Стихописец

Сънувам, че вървя си през гората,
и с краката боси стъпвам по тревата.
Слънцето още не е изгряло,
но въпреки това щастието е цяло.

Сутрин… и всичко тихо е,
умълчаност, красота…
Но сърцето в мене сиво е,
желаещо да покори света.

Изведнъж съглеждам сините очи
и ново желание в мен се породи.
Да те имам, да си с мен
и душата пада в плен.

Ето я чупливата коса,
така прекрасна в тая утринна роса.
Приближаваш се и в транс,
ето как започна нашия романс.

Ръката моя, в твоя улови
и вълшебство случи се, нали?
Прегърна ме и, че те обичам осъзнах,
а в сините очи, радостта си аз прозрях.

А гората оживя,
тъй както нощта отстъпва място на деня.
Росата падна. Слънцето изгря.
И в този миг прекрасен бе света.

Но не заради лъчистата гора,
Не зарад нощта или деня,
не заради полянките пусти…
А знаеш ли защо: заради твоите устни.

Понечвам с моите да ги докосна
и тогава разбирам, че съдбата е злостна.
Спомням си, че за тебе вече съм чужда
и с тая тъжна мисъл бавно се пробуждам.

Изчезва живата гора,
изчезва слънцето и бистрата вода,
изчезват сините очи
Остава само мъката… а как боли…

Изчезва и чупливата коса,
изчезва щастието и радостта,
и в мен остава пустота…
А тъй прекрасен бе съня

Стихописец