Обща категория, съдържаща всички произведения от оригиналния сайт.
Глас
-
”*”*”*”Ловецът и Бялата Гълъбица”*”*”*” (1-ва част) #522
––––––––––––––––––––––––––––––––
”*”*”*”*”*”*”*”*”*”*”*”
––––––––––––––––––––––––––––––––
------------------
”*”*”*”Ловецът и Бялата Гълъбица”*”*”*”
(1-ва част)
А започна с приятелство нявга,
за тях сега ще ви разкажа.
Тя, която сърцето си дари му тогава,
Той, който докрай я наранява.
В гората стара, тънеща в зеленина, усойна
летеше Гълъбица нежна,
а Той, с душа горда, непокорна
коня си през реката
бе тръгнал да повежда.
Ловец, единак вълк,
свикнал сам да оцелява-
на девойка ничия обичта
в сърцето му не бе процъфтяла.
Тя- нежнокрилата , птица на вярата,
но и смела, в бой за другарите си
много ранявана.
Тук перце ще падне,
там ще струйка кръвец бликне,
но успя Съдбата накрая
жестока да я застигне.
Както галеше ветреца с бели ласки
полетът й рязко спря се,
стрела гръдта й с кръв оплиска,
падна Тя надолу, в несвяст завъртя се.
Падна невинната
на тревата зелена,
а псета ловни подушиха
гръдта окървавена.
„За господаря нова плячка.
Много е малка-
не е за него Тя,
та едва с криле маха”
„Назад момчета, чиба,
назад ви казвам, стойте”
с глас мощен Ловецът се провикна
и взе на ръки объркана още
Бялата Гълъбица.
И се ужаси…
„това нима си Ти”…
Дето толкова пъти
в гората бе съзирал
на клон от явор кротко да почива,
дето се е лакомил
ръка да дигне да уцели,
но жално му бе да опетни
тез перца бели.
Толкова дето Я пази,
пази Я от себе си дори,
и стрелкаше ястреб ако Я подгони
и себе си заплашваше, но уви.
Дето го беше възхитила
със свойта чистота
и как се вечно биеше
за другари, за чуждите гнезда.
И гузен той,
със съвест натежала
погледна Гълъбицата Бяла.
„Ще боли, не мърдай” рече,
стрелата откърши,
а кръвта потече
„…Умирам ли, човече…”
промълви птицата,
в очите го погледна,
на дланта му простря си
кротко главицата.
„Не, ще живееш”
отвърна ловеца
без поглед виновен
към нейния да свежда.
И тъй Я отнесе, и тъй излекува,
зимата край него Тя презимува,
увита в наметало старо
при него до постелите нощува,
пролетта щом се разбули
песента Й ,за да чува.
И тъй Я отнесе, и тъй излекува,
Ловецът плячката си пощади,
а Тя благодарна
гукаше му сладко-
придума го с обич
да спре да ловува.
Дружба укрепна,
помежду Им се разлисти
здрава като дъб вековен,
с красота на тъкмо пукнали зелени листи.
и започна с приятелство така,
а в обич чиста разцъфтя.
Зароди се помежду Им
Любов необикновена-
вълк сякаш до сърцето на агне
за сън кротко полегна.
Той Я обикна, Тя него също
за пръв път истински обичан,
но беше му трудно.
Той носеше на рамо
свойта вярна Гълъбица,
с Нея скиташе из гората
и бе за него не кат птица,
а като девица-
чиста и смела девойка,
що с ласки от пера
гнева му буен
измиташе от ума.
Белокрилата за пръв път
тъй беше щастлива-
смърт очакваше,
а Любов голяма бе открила.
Даде Му всичко
сърцето си дари Му
от зарасналата рана-
за него само то би било.
Готова бе да жертва
за ловеца своята душа
и трепереше при всяка негова обида
да Я не напусне, остави сама.
Та бяха честити, та бяха щастливи
дорде проговориха
онея псета зли.
„Господарят, вижте,
се е размекнал май-
Лъка си захвърли,
само птицата си знай.
Че Тя го омайва,
пий му гнева-
не е вече мъж свободен
поробила го е Тя, да, да ”
О, миг, злощастен си,
в който Той дочу
на хрътките свои лъжата-
на дълбоко жегна го.
И взе да оставя
свойта Гургулица,
сам заскита се
из старата горица,
а у дома дойдеше ли
още от вратата
чуваше
„Господарят защо е с Нея,
а не ловува в гората
с някоя орлица
кръвожадна ловкиня
омела,дето по Му отива”
А в Него яростта растеше,
макар и волята Му силна да беше,
взе да е студен,
взе да страни,
а туй Гургулицата усети
и я тежко рани
„Защо слушаш ги Ти,
защо Любими мой-
хрътките твои уж са верни,
а от лъжи изливат порои?”
„Като аз Те любя силно
и за Тебе милея,
да ти заповядвам
никак не копнея.
Казват те и друго,
че нощем бягала съм
в полет с друг от моя вид,
но туй лъжи са отровни,
студени като лед мразовит.”
Тогава нещо силно,
злочесто се отприщи-
облак буреносен
се над Него надвиси.
„Мълчи,Крилата,замълчи,
че си ми вярна недей ме лъжи-
че Мойте псета благочестни
врагове са на
Мойте близки изменни.”
А именно на тебе, Гълъбицо,
ласкава, лукава птицо.
Дето ме с песни упои,
аз, орелът горд, съм във клетка
този път,
а не Ти!
Хайде по-скоро
отлитай, върви,
не ща да Те зървам
повече с очи. ”
„Та нима любовта ни
за Теб позорна е любими?”
„Не бих за Нея дал и пет пари,
не бих платил ни грош дори.”
Тея змийски думи отровни
стрелнаха се право
в раната на Гълъбицата покосена
и политна Тя
към горските усои.
Летеше, летеше,
пърхаше със всички сили,
сякаш към нещо чакано,
утеха или болка може би,
се стреми,
но усещаше как сърцето й
се късаше уви.
Бликна пак алена кръв
от ранената бала гръд,
но не успяха болката, тъгата
полета да спрат.
С последни сили
достигна Тя
реката сребриста
под лунна светлина
и с мисли последни
към водите хладни се устреми
„Обичах Те, прощавам Ти,
прости ми и Ти…”
Но не с отчаяние потъна Тя,
с надежда-
„ще се преродя.”
„Отивам си сега,
на съвестта ти, за да не тежа,
и в „плена” свой не ще Те задържа.”
Сребриста повърхност
крилете покри,
бели пера-
облегнаха се кротко на вълни,
алена кръв
право от сърцето
смеси се с водата,
след което…
Потъвайки
с дъх последен съзря
Ловецът свой да бяга
към кристалната река.
Колене се набиха
безпомощно в брега,
стон прониза тая тишина,
покапа по искрящия пясък
една мъжка сълза.
Телцето крехко, безжизнено
пое го неговата ръка,
болезнен вик въздуха разпори:
„… Глупак съм бил наивен,
какво Й сторих…”
И след миг- два
на пълна тишина
чу се на изваден меч звъна…
Бяла главица
до мъжка гръд,
бледа момина ръчица
до мъжка десница,
кръв смесена с кръвта,
аленееща, сребриста вода….
една Гълъбица без пера,
превърната в девойка
на прага на Смъртта….
……и един ловец…..
клет наивник……
в прегръдки лежат…
А започна с приятелство всичко, нявга…
––––––––––––––––––––––––––––––––
”*”*”*”*”*”*”*”*”*”*”*”
––––––––––––––––––––––––––––––––
------------------
---
Ithilia9Hwest
Нов глас
задвижвано от: ListBoard